Върнах се

 

Advertisements

М.П.

„Моят приятел никога не даваше обяснения. Може би той смяташе, че съм като него. Но за зла чест аз не мога да виждам овцете през сандъците. Може би съм донякъде като възрастните. Навярно старея.“

………………………………………………………………………………………………………………….

Той се зачерви и сетне продължи:

— Ако обичаш едно цвете, което съществува само в един екземпляр сред милионите и милиони звезди, стига ти да погледнеш звездите, за да бъдеш щастлив. Мислиш си: „Моето цвете е там някъде…“

…………………………………………………………………………………………………………………..

„Не трябваше да го слушам — призна ми той един ден, — човек никога не бива да слуша цветята. Трябва да ги гледа и да вдъхва аромата им. Моето цветче изпълни с благоухание цялата ми планета, но аз не умеех да се радвам на това. Ония думи за ноктите, вместо да ме раздразнят, трябваше да ме трогнат…“

И ми довери още нещо: „Тогава аз нищо не можех да разбирам! Би трябвало да го преценявам не по думите, а по делата му.

То ме изпълваше с благоухание и със светлина. В никакъв случай не биваше да бягам! Зад жалките му хитрини трябваше да доловя неговата нежност. Цветята са изпълнени с толкова противоречия! Но аз бях много млад и не знаех как трябва да го обичам!“

…………………………………………………………………………………………………………………..

— Сбогом — рече той на цветчето. Но то не му отвърна.

— Сбогом — повтори той.

Цветчето покашля. Но то не беше от настинка.

— Аз бях глупава — каза най-сетне то. — Моля те да ми простиш. Дано бъдеш честит.

Той се изненада, че нямаше укори. И остана така, объркан, с похлупака в ръце. Той не проумяваше тая кротка нежност.

— Да, разбира се, аз те обичам — каза цветчето. — По моя вина ти нищо не разбра. Това няма никакво значение. Но и ти също така беше глупав като мене. Дано бъдеш щастлив… Остави този похлупак на мира. Не го ща вече!

— Но вятърът…

— Аз не съм толкова настинала… Хладният нощен въздух ще ми помогне. Аз съм цвете.

— А животните…

— Ако искам да видя пеперуди, ще трябва да изтърпя две-три гъсеници. Изглежда, че пеперудите са много хубави. Ако не са те, кой ще ме посети? Ти, ти ще бъдеш далеч. А пък от големите животни не се боя. И аз имам нокти.

И простодушно показа четирите си бодли. Сетне добави:

— Не се бави така, неприятно е. Решил си да заминеш. Върви.

Защото не искаше той да го види, че плаче. То беше много гордо цветче…

…………………………………………………………………………………………………………………..

 

 

and a happy new year..rrr..oh..wait a second

Какво правя тук?

10

Какво празнувам?

9

Защо дойдох?

8

Какво ли прави тя?

7

Дали ми се изпече баницата?

6

Защо ми се реве?

5

Може би не трябваше да оставям мама сама..

4

Или трябваше да замина с другите..

3

Just breathe

2

Не плачи!

1

Не, плачи..

0

Честита нова година..

 

Седя си аз и си мисля..после само си седя..

Решавам да попрочта нещо..Развлекателно. Ненатоварващо. Преди да си намеря статията ала вестик „Въз трета възраст“ или  „Лична драма“  пускам последното видео на newsfeed-а ми в лицкнигата..барем  нещо интересно..Ами, знаете ли, че бананът е направен за човешката ръка :D:D  или обратното беше : човешката ръка е направена да държи банан 😀
Видеото е 5 мин и 40 сек и е доказатлство, че човекът е произлезнал от маймуната. Виж тук. Иначе нищо против веганите!  Full respect.

Малко объркана от това, което видях скролвам по-надолу и намирам следната статия .

След поредната доза wtf виждам гениялният графичен дизайн на този календар.
Мисля, че тези трите са ми достатъчни за днес.

Първи опит за стоене в нет-а..неуспешен..Връщам се към курсовите .

 

No remedy, it’s my cry.

Дефинирай  „щастие“?

Нещо малко? Нещо голямо?

размерът няма значение..

Нещо на заем? Нещо като нищо, но възприемайки понятие, съществуването му е възможно. Нещо като адреналин при бънджи скок; топлата прегръдка на любим приятел, с когото не си се виждал ужасно много време; страстта на един миг прехвърлена в делириума на вечерта. Нещо доближаващо се до..но неопределено по размер и чувства. Нещо безгранично. Нещо.

Гледам те в големите тъмни очи. Тъжни очи. Чудя се познавам ли те за цялото това време? Какво виждам в теб? Как виждам теб? Около теб? Представям ли си живота с теб? Или по-страшното – без теб.

Мога ли да преборя страховете си? Искам ли? Трябва ли? Кой си ти и защо искаш да ме откъснеш от розовия свят, който бях изградила? Защо ме дърпаш все по-силно навън? Защо ме гледаш укорително с тези тъжни, тъмни очи. Губя си разума около теб. Говоря несвързано…в по-голямата част от времето глупаво…чувствам, че пропадам. Губя контрол над емоциите, времето, мислите си. Гледам в една точка чудейки се кога за последно бях себе си пред теб, без страх.. без желание да те впечатля.. в първична форма. истинска и неподправена..мислеща и чувстваща. И забравям..защото it’s been awhile.

Апатията също е чувство, да. Това са моите последни месеци – летаргично – апатични. По течението. Спускам се, плъзгам се, бутат ме, бутам се..айляшка му работа. Искам да ти кажа, че те обичам – правя го.. Ти ми казваш, че звуча машинално…тъжната част е, че преди да почнеш да мрънкаш, аз вече не те слушам…казах каквото имах, сега пак съм в Нелиленд, с розовите летящи слонове, небесно кафяви облаци и сенчесто лилави планини с вишневи дървета в цвят пепел от рози.

Всичко е наред, защото аз пак съм там където чашата беше счупена, в подлеза, наполовина пълно-празна, на везната, балансираща два свята.  Не мога да спра да отричам, че „нещо“ го няма и не се е случило, когато дълбоко в себе си знам какво искам, но ме е страх дори да мисля за него.

Губя теб..но повече губя себе си..всяка клетка в мен крещи за свобода, за възможности, за преживявания, за музика, за random  вечери в компанията на най-любимите ми хора. За дълга разходка по „Витошка“ рано сутрин със срещи от „трети вид“. За нощно наргиле след скучно парти и дълги разговори.

Липсва ми природата..липсва ми музата, изкуството ми..желанието ми..

нямам нищо, а имам всичко.

всичко, освен себе си.

:/

„Нещо не е както трябва..Закъснява ми с 2 седмици“

– А гади ли ти се сутрин?

„Аз обикновено сутрините ги проспивам.“

– Е, не…то не действа по този начин.

One night of magic rush

One night to be confused
One night to speed up truth
We had a promise made
Four hands and then away

Both under influence
We had divine scent
To know what to say
Mind is a razor blade

To call for hands of above
To lean on
Wouldn’t be good enough
For me, no

One night of magic rush
The start a simple touch
One night to push and scream
And then relief

Ten days of perfect tunes
The colors red and blue
We had a promise made
We were in love

To call for hands of above
To lean on
Wouldn’t be good enough
For me, no

To call for hands of above
To lean on
Wouldn’t be good enough

And you, you knew the hands of the devil
And you, kept us awake with wolf teeth
Sharing different heartbeats
In one night

To call for hands of above
To lean on
Wouldn’t be good enough
For me, no

To call for hands of above
To lean on
Wouldn’t be good enough
For me, no