За пръв път от 2 месеца ми се пише истински..
Ноемврийски ден.Сив, облачен, хладен, без слънце, вятър, дъжд, тъжни дървета, листа по паважа образували килим от разноцветни топли багри.
В такива дни обичам да чета.Да заровя глава в някоя стара увлекателна книга, пропита с „онази“ миризма на времето..
Ангажиментите обаче не ми го позволяват…Знам, че трябва да рисувам, да пиша, да уча за контролните…но не мога…искам просто да седя на пейката в парка..на онази пейка, от която виждам пейзажа дори и да не съм там.
Днес реших да правя неща, които искам, а не които трябва.Резултатът – сутринта конферанс, рисуване 2-3 часа, 2 часа висене на комп-а и 3 часа разходка в парка..Музиката е най-добрият помощник на „счупените“ хора.Не те поправя, но ти помага да преодолееш нуждата.Да, нуждата от „онова“ чувство.От любовта.
Есента ме убива..Вътрешно и аз загубвам себе си, както дърветата губят листата си.Празна съм…нещо в мен крещи и не знам какво иска..Буца в гърлото ми задушава всеки порив.Искам да крещя, а не мога…аз съм без глас и никой не ме чува…само състояние..
Спи и слушай…
Спи и чакай в мрак.
В парка беше мокро..все пак валеше.. ходих и не спирах, кръг след кръг, след кръг..Пейката.Там.Стои и не е мръднала и със сантиметри…Нощните лампи вече са запалени.Идилията…но съм сама.там.странно е..за последен път седях там когато имаше сняг ..беше февруари..вадих си карта.Седях там с часове.Докато накрая не ми падна батерията на плейъра.Днес също седях докато не ми падне батерията..
Затварям очи..Слушам…чакам, но уви..Отварям ги и около мен няма никой освен мокрият паваж, килимът от листа и миризмата на зима.Тръгвам към трамвая, гледам към театъра, към поликлиниката, към спирката пред нея..
„Загубена съм без теб“ – е късметчето под капачката от натурален сок, който си взех от магазина, преди да се кача в трамвая..Вече не ми се пие…прибирам се отчаяна..Слушала съм цял ден глупавите песни, които споделяхме.. Искам да плача, а не мога..искам да крещя, но не помага..Искам прегръдка..Искам да те видя. Вече съм убедена. Тегля мисъл от FB – „понякога най-добрият подарък е този, който няма да видиш никога повече”.
Научих се да вярвам…в съдбата.Научих се да не се доверявам на всеки, научих се да губя, да се контролирам, научих се на воля..но не открих как да спра да обичам.
Music is what feelings sound like.
А в главата ми са само Foo Fighters.